Хората се събират заедно, за да бъдат щастливи, да правят другия щастлив- щастието, предизвикано от теб, отразени в очите му- те прави и теб щастлив. Но защо толкова бързо забравяме това и преставаме, да се радваме на човека до нас? Нали сами сме го пожелали и избрали? Защо почваме да гледаме на човека до нас, като даденост и започваме да го задушаваме с претенции, необоснована ревност, да го нараняваме и постоянно да го подлагаме на натиск, да го пробваме и изпитваме. Като че ли, чрез болката искаме да го привържем към себе си, а не чрез щастието и радостта. Вярно е, че всеки човек обича и изразява любовта си по различен начин, но защо толкова бързо забравяме, че другият човек е свободна личност и винаги може да си тръгне от живота ни. Правим каквото си искаме, избиваме си комплекси, прикриваме неувереността си, борим се да вземем властта в отношенията, да сме тези, които се налагат и забравяме да се радваме и да ценим другия- а после като той си тръгне- не можем да повярваме, че това се е случило. Да, случило се е , защото ти си забравил другия отдавна, а сега искаш да си го върнеш...Защо е толкова трудно да обичаш...Защо е толкова трудно взаимно да се ценим, да ценим миговете заедно, да се обичаме без страх...Любовта е свободно чувство, любов е да правиш другия щастлив, да го караш да се чувства единствен и значим...Любовта е неегоистична...Любовта е безкрайна...Любовта е толкова красива, а ние постоянно я принизяваме...
|
|
